РАЗМИСЛИ ЗА РИЛА « Център Идея Вита

Танци

За деца и родители

Translate

Translate »
CzechCroatianEnglishEstonianFrenchGermanGreekHungarianItalianRomanianRussianSerbianSlovenianSpanishSwedishTurkish
CzechCroatianEnglishEstonianFrenchGermanGreekHungarianItalianRomanianRussianSerbianSlovenianSpanishSwedishTurkish

РАЗМИСЛИ ЗА РИЛА

От няколко години имам желание да отида на Рила по време на празниците на Бялото Братство и все не ми се случваше. Тази година от рано си го пожелах и оставих нещата да си се случат сами. Осъзнавах, че явно не съм била готова да се срещна както с Рила, така и с хората, които ходеха там. Имам предвид срещата на душите – моята и тази на планината, както и тези на другите хора. Иначе като турист нямам никакъв проблем да отида където и да е. Само, че напоследък не виждам смисъл от това да ходя като турист и вече не си позволявам такова разхищение на време. Срещата стана по- най- добрият за мен начин, по който можеше да стане. Първо разбрах, че ми се позволява да отида, след като, независимо от факта, че в последния момент намерих 2-3 дни време и никъде наоколо нямаше свободни места – хижи, хотели, се яви едно предложение, един телефонен разговор и един напълно непознат планински водач, който ни направи резервация на свое име в хотел „Панорама”, на най- хубавия етаж, в най- хубавата стая, от чиято тераса слънцето ме галеше всяка сутрин, а поляната беше на 2 метра разстояние. Всичко около пътуването до там и престоя беше като в приказка – вълшебства едно след друго и аз направо оставах без дъх да ги регистрирам и осъзнавам, и нищо друго не ми идваше да правя, освен да благодаря непрекъснато за всички подаръци. За мен животът с вълшебства не е нещо ново – това го упражнявам от година – две и все повече ми се удава. Това всички го можем и то е състояние на духа, включващо преди всичко Вяра, а след това Любов и Благодарност. Тъй като съм в такъв период на живота, че не мога да /или не си позволявам/ да правя напълно това, което искам, то и „блаженото ми вълшебно” състояние успявам да подържам от време на време. Пожелавам си да мога един ден да го правя постоянно, дори го вярвам, че е просто въпрос на време и си пожелавам и много други хора да успяват да го правят, защото тогава наистина ще заживеем в един прекрасен реален свят. Дотогава, обаче ще ни се струват като вълшебства всички добрини, които получаваме.

Та, …за Рила…пристигаме с колата при лифта и точно едно място за паркиране, при това на сянка, после никаква опашка за лифта, комфортно и вълнуващо пътуване – леко се диша този въздух и пречиства, омиротворява и енергетизира. Горе, на хижата поехме по пътеката до „Бъбрека”. По пътя се запознах с Ива Дойнова, за която ми говореха от доста време много хора, насладих се на една група ентусиасти, които репетираха за паневритмията и създаваха такава чудна енергия около себе си, че направо ми се прииска и аз да се впусна в танците /даже видях и мястото си до един по- възрастен човек на последната редица, който си нямаше партньор…признавам си, че егото ме надви и си останах с мечтата за следващ път. Още на една трета от разстоянието някак естествено мъжа ми остана да бере боровинки и аз изминах пътя сама. Това беше много важно за мен пътешествие. За пореден път разбрах, че някои неща не могат да бъдат споделени – всяка душа сама си ги изживява, нещо от типа на „Човек се ражда и умира сам”. Тук получих и един урок – бях гладна и тъкмо започнах да съжалявам, че не останах при храната, както и леко започнах да нервнича, че никой не отговаряше на телефонните ми повиквания, когато видях, че Любомир се задава с бодра крачка и тъкмо да си отворя устата да потърся сметка и той ми подаде една шепа с боровинки. Просто ми идваше да потъна в земята от срам /това естествено не му го казах/, но разбрах, че получавам всичко от което се нуждая точно когато трябва и както трябва и единственото, което е добре да правя е да бъда благодарна и да не позволявам на егото да ми пробутва „номерата си”…./следва продължение/