A sample text widget

Etiam pulvinar consectetur dolor sed malesuada. Ut convallis euismod dolor nec pretium. Nunc ut tristique massa.

Nam sodales mi vitae dolor ullamcorper et vulputate enim accumsan. Morbi orci magna, tincidunt vitae molestie nec, molestie at mi. Nulla nulla lorem, suscipit in posuere in, interdum non magna.

РАЗМИСЛИ ЗА РИЛА /продължение/

СИЛАТА

…Изкачваме се по пътеката нагоре, към „Близнаците”. Реалността беше като филм – хората, които срещах и поглеждах в лицата, до един ми бяха познати. Започнах да записвам имената им в тефтера – за всеки случай. Когато стигнахме до първото езеро, пак останах сама – Любомир бързаше напред, а аз изпитах усещането, че няма за къде да бързам, нещо ме караше да вървя бавно и осъзнато…Започнах да оглеждам местността – наоколо имаше много камъни, разпръснати в тревата…Разглеждах ги бавно и…получих импулс да си събуя обувките. Тръгнах по чорапи и те /камъните/ ме „повикаха”..Играта започна…: стъпвах върху тях и веднага усещах „кожата им”, енергията им. Едни бяха меко топли, галещи и изпълващи, а други – хладни и отрезвяващи.Забавлявах се и се оглеждах, за да видя дали има някой, с който да споделя тази радост…не, нямаше никой наоколо – бях сама. Пътеката, по която постоянно се движеха хора и в двете посоки, беше странно опустяла…И тогава го видях…него – моят камък. Приближих се, погалих го…и разбрах – играта свърши.., за почва филмът. Без да знам защо, започнах да свалям дрехите от себе си и да ги поставям върху камъка – бавно, ритуално, с наслаждение. Оставих почти всичко – не ме интересуваше как изглежда това от страни, другите не съществуваха в моя свят сега.

На разстояние от мен имаше два големи камъка /скали/, изправени вертикално и между тях отпред – трети, по- малък. Една приятелска енергия ме накара да тръгна към тях, но не директно, а по дъга, следвайки отново подредени в тревата други камъни. Пак вървях бавно, леко и малко като в транс. Озовах се зад едната скала, хванах се за нея с дясната ръка и усетих желание да хвана с лявата другата. Между тях, обаче имаше разстояние, изпълнено с иглолистни храсти. Не се виждаше начин да стигна до другата скала, без да пропадна в храстите. Стоях и се чудех как да направя това – да се озова между двете скали, защото бях убедена, че трябва на всяка цена да го направя…и тогава се появи безумното желание просто да стъпя в храстите. Беше алогично – би трябвало да пропадна между клоните, но желанието ми беше толкова силно, че се подчиних /игнорирах ума и оставих интуицията да ме води/. Бавно, с десния крак започнах да стъпвам, клоните поддаваха и на 5-6 см надолу, когато вече не можех да се удържам с ръце, за да не падна изцяло в храсталаците…усетих опора – отдолу имаше камък. Тогава си казах: „Аха, знаех си…там е!”…Изпитах такова облекчение! А стъпалото ми беше издрано от игличките, бодеше ме, но това нямаше значение. Хванах с по една ръка скалите и се озовах в пространството между тях, изправих се като струна и… тогава я усетих…Силата – надигаше се в мен отвсякъде – от ръцете, от краката и ме изправяше все повече и повече…усетих се на мястото си, плъзнах поглед на нивото на височината, на която бях и изпитах познато чувство…, но имаше още нещо – не беше пълно някак си…Погледнах надолу и…тогава разбрах – третият камък пред скалите – :в него имаше издълбана стъпка, добре оформена човешка стъпка. Инстинктивно, бързо си поставих десния крак и о-о, да – моят размер! Пасна ми идеално.  И отново тази енергия! И така, в една малко странна поза – десният крак в камъка, левият отпред, с ръце в страни, хванали двете скали, аз стоях и усещах в себе си силата на Жрица, на Богиня! Но още не беше всичко. Обходих с поглед полянката пред камъните и картината се появи в пълния си блясък: от ляво на дясно, в полукръг пред моите скали имаше наредени камъни, върху всеки беше седнал жрец, а в средата беше Той – Огънят-точно срещу мен.Моята Сила и Неговата Сила се сливаха в Едно…и нямаше време, нито пространство – нищо….Световете се сляха…Силата беше всичко…!

Не знам колко съм стояла така. Извади ме неистовият звън на мобилния ми телефон, който звънеше от минути, оставен върху дрехите. Разбрах: филмът свърши…Връщам се от „другата реалност” /както се изразява един приятел/…

/евентуално може да има продължение за синхроничностите/

Comments are closed.